Заради забележителната дипломатическа дейност на Петър Парчевич, императорът на Свещената римска империя Фердинанд III Хабсбург със специална грамота от 12 януари 1657 г. му признава благородническата титла барон, на която, както пише в грамотата, имал право по силата на неговия знатен произход от средновековен владетелски и болярски род.
Заедно с това Парчевич получава титлата „имперски съветник“ и фамилен герб. На него и родствениците се дава право „да носи навсякъде този древен герб или отличие – при сражения, паради, игри, борби, състезания, турнири, двубои и всякакви други каквито и да били военни действия и упражнения.“.
През същата 1657 г., изтощен от поредната дипломатическа мисия, Парчевич се разболява тежко и едва в края на годината се завръща във Виена. Макар дългогодишната му политическа дейност да получава признанието на австрийските императори, то същевременно неговите родолюбиви усилия предизвикват критики, че е забравил духовните си задължения. Така през 1661 г. Конгрегацията на вярата в Рим отнема архиепископския му сан, обричайки го на бедност и лишения.
През следващите седем години Парчевич се прехранва, заемайки дребни църковни длъжности. Неговите постъпки и усилията за оневиняване и признание на цялостното му дело в крайна сметка довеждат през 1668 г. до реабилитация и той получава сана „апостолически викарий и администратор“ на Молдова (т. е. наместник на папата).
В същото време получава и ново признание за заслугите си от страна на императора на Свешената римска империя Леополд I, който препотвърждава баронската му титла и герба.
В началото на 70-те години Парчевич моли Конгрегацията да разреши ново посещение при папата. Тъй като някои среди и кардинали пречат на това намерение, Парчевич даже заплашва, че ще се откаже от архиепископството и от всички „свои празни титли и да се оттегли в самота, за да завърши в мир краткия откъс, който му остава от живота“.
След големи усилия, той е приет през 1674 г. от папа Климент Х, на когото с „много изразителни думи” представя положението на хората в „дунавските краища” и тяхната надежда да се освободят от турско робство.
Изтощен от непрестанните усилия за освобождение на България, Парчевич заболява тежко и умира в бедност и самота на 23 юли 1674 г. в Рим. Погребан е в базиликата „Сант Андреа дела Фрате“.
Днес там има паметна плоча, поставена по повод 300-годишнината от смъртта му „от признателния български народ”. Нейното посвещение гласи: „На бележития родолюбец и воин за освобождението на България архиепископа на Марцианопол Петър Парчевич.“
През целия си живот Парчевич се е интересувал най-много от освобождението на България. Благодарение на апостолския си труд, гордото българско съзнание, мащаба на модерното си мислене, ерудицията и дипломатическата си дарба, този чипровчанин се превръща във всеобхватен предвестник на българското Възраждане и в първия ни апостол на свободата.
И ако политическата ситуация не позволила реализирането на неговата мечта, то примерът му заразява неговите съграждани. Четиринадесет години след смъртта му, през 1688 г., те организират едно от най-големите въстания срещу Османската империя – Чипровското въстание. Макар и неуспешно и с тежки последици за участвалите в него, то ще се превърне в първия организиран опит за освобождението на България.