Завършваме поредицата статии, посветени на спортен клуб „Петър Парчевич”, представяйки неговия патрон.
В епохата на Интернет не представлява трудност да се намери информация за историческия път и личността на Петър Парчевич. На две страници тук ще представим делата му – така, както множество сайтове са ги описали.
* * *
Петър Парчевич е роден през 1612 г. в знатно семейство в град Чипровци. На 11-годишна възраст е изпратен в Лорето (Италия), където учи в прочутия Илирийски колеж.
През 1637 г. завършва висше образование в Рим, защитавайки докторат по каноническо право и богословие. Само по себе си рядък случай в университетската практика, той е първият българин, придобил докторска титла. Освен родния си език, свободно владеегръцки, латински, италиански, влашки и арменски език.
От 1644 г. нататък Петър Парчевич посвещава живота си и всичките си усилия на идеята за унищожаване на Османската империя и освобождението на балканските християни от потисничеството. Той осъзнава, че това може да се постигне само със съвместните усилия на балканските народи, като се осигури подкрепата на главните европейски противници на османците през тази епоха – Австрия, Венеция и Полша.
В качеството си на пратеник на австрийския император, Петър Парчевич оглавява няколко дипломатически мисии и води преговори за организиране на кръстоносен поход срещу Османската империя. В името на тази кауза успява да достигне до едни от най-значимите фигури на Европа, за да ги запознае с положението на поробените българи – римския папа, хабсбургския император, дожа на Венеция, краля на Полша – на които говори за „славното българско царство”.
През 1650 г. Петър Парчевич е приет от папа Инокентий X, пред когото излага въжделенията на българите за освобождение. Той става първият българин с аудиенция при главата на Католическата църква.
Тъй като моментът не е достатъчно подходящ за организиране на общ християнски съюз, Парчевич разбира, че трябва да изчака по-добра политическа ситуация. Това го кара да се завърне към задълженията си на католически мисионер през следващите няколко години.
Мисионерската му дейност е високо оценена от папа Александър VII, който по настояване на българите-католици през 1656 г. го издига в сан Марцианополски архиепископ със седалище в Молдова.