Най-последният шанс, пазен за момент на обезсърчение (защото съдържаше премного хазартност и неяснота) бе да се търси контакт с евентуални наследници на читалищните дейци отпреди век. Ако са имали наследници, ако можем да ги намерим, ако те пазят снимки или документи от своите предци…
Имайки вече сигурност относно точното място и сградата на читалище „Иван Вазов”, решихме да тръгнем и по тази, пазена като последна, възможност. Започнахме от най-големия шанс за успех: едни от основателите на читалището през 1904 г. носеха позната фамилия – Ботушарови, Спаска и Димитър.
Простото ни предчувствие бе надминато многократно: оказа се, че това са баба и дядо на известния, всеотдаен локомотивец Димитър Ботушаров (кръстен именно на дядо си) – бивш председател на Клуба на привържениците на „Локомотив” Пловдив.
Тук публикуваме снимки на неговите предци, надявайки се в скоро време да намерим и кадри със сградата, приютена в полите на Джамбаз тепе.
С това символично съвпадение се запътваме към финалните редове на настоящата статия.
Започвайки я с обаятелните думи на Никола Алваджиев, бихме искали да завършим по същия начин: със словесни краски, белязани от обич за хората, които живеели в онази славна махала – хора, създали читалището „Иван Вяазов” и въздигали духовния му ръст, хора, които пренесли обичта, ентусиазма и всеотдайността на своите дела в спортните клубове – превърнали се в ново вдъхновение за родолюбивите им, народополезни начинания.
Дано днес, толкова години по-късно, опитваме – ежедневно, съзнато – да доближим тяхната нравствена енергия, почтеността им, вярата, идеализма…
„Една от най-забележителните махали бе „Тепе алтъ”. Тя обхващаше мегдана в подножието на Джамбазтепе и близките улички, началото на бившата улица „Садово” и част от Цариградското шосе. По онова време, за да се отиде от ул. „Садово” на ул. „Ген. Скобелев”, трябваше да се прави дълга обиколка по ул. „Митрополит Панарет”, а това отнемаше много време. И махленците му бяха намерили колая. Почти всички околни къщи имаха просторни дворове и градини и хората вместо да заобикалят, си бяха проправили пътеки из тези дворища. Никой от собствениците не се сърдеше, никой не се цупеше или натякваше. Дворовете и градините им бяха открити, ама и сърцата на тогавашните кореняци пловдивчани бяха широко отворени за услуги. Типичната обстановка на пловдивския живот от първите години след Освобождението още бе запазена тук. Комуто домъчнееше за „старото време”, идваше на „Тепе алтъ” и душата му се постопляше.
Откъм север се възправяше огромната каменна стена на Джамбазтепе, под която кръстосваха къси калдъръмени улички. Горе, към върха на тепето, имаше множество стари сгради, прилични на потъмнели от студ и глад врабци, накацали безразборно по скалите, а между тях се белееше като грамаден гълъб някогашната гръцка гимназия. И долу по тепето къщите бяха от същия вид, еднообразни, с малки прозорци и изгнили покриви. Навярно и съдбите на хората, които живееха в тях, бяха тъй еднообразни и покрусени.
На ул. „Митрополит Паисий”, която почваше от главната улица, минаваше покрай „Св. Марина” и криволичеше между тепето и къщите, имаше няколко двуетажни паянтови сгради. Някога в тях се помещавал турски полицейски участък. Всички бяха еднакви: отдолу каменен зид с две врати, зад тях дървено стълбище, еркери и прозорчета на втория етаж. Нищо не остана от тях. Времето ги помете.”
Имайки вече сигурност относно точното място и сградата на читалище „Иван Вазов”, решихме да тръгнем и по тази, пазена като последна, възможност. Започнахме от най-големия шанс за успех: едни от основателите на читалището през 1904 г. носеха позната фамилия – Ботушарови, Спаска и Димитър.
Простото ни предчувствие бе надминато многократно: оказа се, че това са баба и дядо на известния, всеотдаен локомотивец Димитър Ботушаров (кръстен именно на дядо си) – бивш председател на Клуба на привържениците на „Локомотив” Пловдив.
Тук публикуваме снимки на неговите предци, надявайки се в скоро време да намерим и кадри със сградата, приютена в полите на Джамбаз тепе.
С това символично съвпадение се запътваме към финалните редове на настоящата статия.
Започвайки я с обаятелните думи на Никола Алваджиев, бихме искали да завършим по същия начин: със словесни краски, белязани от обич за хората, които живеели в онази славна махала – хора, създали читалището „Иван Вяазов” и въздигали духовния му ръст, хора, които пренесли обичта, ентусиазма и всеотдайността на своите дела в спортните клубове – превърнали се в ново вдъхновение за родолюбивите им, народополезни начинания.
Дано днес, толкова години по-късно, опитваме – ежедневно, съзнато – да доближим тяхната нравствена енергия, почтеността им, вярата, идеализма…
„Една от най-забележителните махали бе „Тепе алтъ”. Тя обхващаше мегдана в подножието на Джамбазтепе и близките улички, началото на бившата улица „Садово” и част от Цариградското шосе. По онова време, за да се отиде от ул. „Садово” на ул. „Ген. Скобелев”, трябваше да се прави дълга обиколка по ул. „Митрополит Панарет”, а това отнемаше много време. И махленците му бяха намерили колая. Почти всички околни къщи имаха просторни дворове и градини и хората вместо да заобикалят, си бяха проправили пътеки из тези дворища. Никой от собствениците не се сърдеше, никой не се цупеше или натякваше. Дворовете и градините им бяха открити, ама и сърцата на тогавашните кореняци пловдивчани бяха широко отворени за услуги. Типичната обстановка на пловдивския живот от първите години след Освобождението още бе запазена тук. Комуто домъчнееше за „старото време”, идваше на „Тепе алтъ” и душата му се постопляше.
Откъм север се възправяше огромната каменна стена на Джамбазтепе, под която кръстосваха къси калдъръмени улички. Горе, към върха на тепето, имаше множество стари сгради, прилични на потъмнели от студ и глад врабци, накацали безразборно по скалите, а между тях се белееше като грамаден гълъб някогашната гръцка гимназия. И долу по тепето къщите бяха от същия вид, еднообразни, с малки прозорци и изгнили покриви. Навярно и съдбите на хората, които живееха в тях, бяха тъй еднообразни и покрусени.
На ул. „Митрополит Паисий”, която почваше от главната улица, минаваше покрай „Св. Марина” и криволичеше между тепето и къщите, имаше няколко двуетажни паянтови сгради. Някога в тях се помещавал турски полицейски участък. Всички бяха еднакви: отдолу каменен зид с две врати, зад тях дървено стълбище, еркери и прозорчета на втория етаж. Нищо не остана от тях. Времето ги помете.”
Отиди на пета страница
Върни се на трета страница
Виж цялата галерия