На финала на този текст, нека припомня неговите основания, изложени в началото. А именно: важността на въпроса за ранните спортни клубове. Вярвайки, че осъзнаването й е споделено, нека авторът на обсъжданата статия не се обезсърчава, а този отзив бъде стимул за по-задълбочено и отговорно проучване. Защото ефектът е обратен, с подобни текстове не се постига пълноценно информиране. Нито е начин за подобаващо уважение към аудиторията или клубовете, чиито дела се описват.
(И никак не прилича да бъде споделен от трибуна с марката „Капана” – превърнала се в олицетворение на грамадния творчески потенциал на пловдивчани и размаха на техния обществен живот.)
Иначе, пак казвам, похвален е интересът към темата, както и цитираните в статията начинания на клубовете Левски и Ботев. Те са само малка част от тяхната мащабна и заслужаваща адмирации обществена дейност. С каквато, всеки според възможностите, са се захващали всички пловдивски клубове преди 1944 г.
Не мога да не откроя Пловдивски Спортклуб, най-голямата спортна организация в България към 1944 г. по брой на картотекирани членове. За него в текста се споменава веднъж и бързешком. А не бива: защото културно-просветната дейност на този клуб би могла да изпълни поне три статии с обема на обсъжданата. И всяка една от тях ще съдържа конкретни факти.
Например, създаване и поддържане на квартална библиотека със свободен достъп. Или поканата към такива имена като Антон Страшимиров и проф. Александър Балабанов за сказки пред пловдивското гражданство. Или сформираните към клуба оркестър и Коледарски хор.
Да не отварям дума за благотворителните му инициативи.
Нито за спортните успехи на този клуб – тях поне ги има в интернет, не изглежда непосилна мисия да бъдат узнати.
Всъщност, те са толкова широко представяни и добре известни, че е по-трудно да бъдат игнорирани, отколкото да се посочат:
(И никак не прилича да бъде споделен от трибуна с марката „Капана” – превърнала се в олицетворение на грамадния творчески потенциал на пловдивчани и размаха на техния обществен живот.)
Иначе, пак казвам, похвален е интересът към темата, както и цитираните в статията начинания на клубовете Левски и Ботев. Те са само малка част от тяхната мащабна и заслужаваща адмирации обществена дейност. С каквато, всеки според възможностите, са се захващали всички пловдивски клубове преди 1944 г.
Не мога да не откроя Пловдивски Спортклуб, най-голямата спортна организация в България към 1944 г. по брой на картотекирани членове. За него в текста се споменава веднъж и бързешком. А не бива: защото културно-просветната дейност на този клуб би могла да изпълни поне три статии с обема на обсъжданата. И всяка една от тях ще съдържа конкретни факти.
Например, създаване и поддържане на квартална библиотека със свободен достъп. Или поканата към такива имена като Антон Страшимиров и проф. Александър Балабанов за сказки пред пловдивското гражданство. Или сформираните към клуба оркестър и Коледарски хор.
Да не отварям дума за благотворителните му инициативи.
Нито за спортните успехи на този клуб – тях поне ги има в интернет, не изглежда непосилна мисия да бъдат узнати.
Всъщност, те са толкова широко представяни и добре известни, че е по-трудно да бъдат игнорирани, отколкото да се посочат:
- два сезона участник в Националната футболна дивизия (1938/39 г.; 1939/40 г.), като през втория е единствен представител на Южна България;
- първенец на Южнобългарската футболна дивизия (1941 г.), включваща осемте най-силни тима от Южна България и четвъртфиналист за държавно първенство през същия сезон (на практика полуфинал, защото победителят се класира на финала);
- два пъти финалист в турнира за Царската купа (1940 г., 1942 г.).
И това са само бегло цитирани факти относно мащабите на културно-просветна и футболна дейност на Пловдивски Спортклуб. Ето защо, твърде енергично е учудването, че за този клуб се споменава с половин уста в статия, поставяща си високи претенции още със заглавието – „Общественият живот на пловдивските футболни клубове.”.
Това е все едно да се напише статия за Пловдив, в която мимоходом се спомене Старият град – и не се каже нито дума за река Марица.
Или за квартал „Капана”.
