Из дневника на Димитър Иванов (продължение):
„Едно поражение на стадиона Коломб бе равносилно на едно изгубено сражение за честта на младите генерации на един народ. Ехото на националния химн, изсвирен тържествено в началото, замираше срамежливо в края на поражението. Главите на снажните деца, носящи надеждата на цял народ, се навеждаха и като че ли и националният трикольор, подобно на крилото на ранен орел, се свиваше от болка при поражение.
Няма, не съществува спорт, който да е по-верен изразител на физическите, морални и граждански качества на един народ от футбола. Стремителност, буйност, нападателен, корпоративен дух, организация, дисциплина, духът на прадедите, всичко, всичко, което изразява мощта и слабостта на едно племе ще видите да изпъкне през борбата на футболното игрище.
Знаейки всичко това ние с трепет очаквахме нашия ред. Той дойде!… Съдбата, по жребие, ни постави победители за първия рунд и ние без борба бяхме класирани за втория рунд и само с това ние вече излизахме пред седем държави.
Но за да изплатим това нейно благоволение, тя ни нареди за борба с ирландците – майсторите на футбола. Писано бе да се срещнат представителите на две легендарни със своите борби за свобода нации, на две буйни и продължителни воли.
В надвечерието на мача, вестниците пишеха: “Ирландците няма да бъдат затруднени да елиминират българите.”
Българи от разни градове на Франция бяха дошли да присъствуват. Сърдцата им се свиваха, защото знаеха, че поражението ще бъде още по-страшно от това на нашите съседи. Американският представител казваше на шведския, че няма да дойде на Коломб, а ще отиде на другия стадиум, понеже на първия ще играят българите и играта няма да бъде интересна – ирландците ще си играят с българите.
“Какъв смятате, че ще резултатът?” – питаше един току-що пристигнал студент от Нанси. Цигарата, която държеше, трепереше толкова силно, че човек би помислил, че от изхода на тази борба зависеше или цялото състояние, или животът на тоя млад българин. Настроението на всички, които го обикаляха, бе същото – като на войници преди атака.
– Ако се отървем със 7-8 гола пак ще благодарим, – отвърна един. Миналата година ирландците биха френския национален тим.
Ирландците бяха спокойни.“
