Иван Радоев, състезател от националния отбор по футбол през 1924 г.:
„…беше едно дълго пътуване – най-първо с влак от София до Лом, след това с параход до Виена и после отново с влак. Когато за втори път се качихме във вагона, попаднахме сред „свои” – съседи ни бяха футболистите на Югославия и Унгария, считани тогава за фаворити. Разказваха се случки за минали срещи, смях, шеги – времето минаваше бързо.
На гара Гюнсбург научихме жребия. Ние, българите, оклюмахме веднага. Шега ли е това? Щяхме да играем първия си мач с ирландците – отбор с голям международен опит, победил не един добър съперник. А сърбите и унгарците скачаха от радост. Югославяните щяха да се срещнат с никому неизвестните уругвайци, а унгарците казваха, че ще бият Египет с 10 гола…
Пристигнахме, настаниха ни в една вила в предградието Ньой, след още два дни бяхме на „Коломб”, отличен стадион с две покрити трибуни, където трябваше да гледаме „поражението” на уругвайците. Къде ти! Още на полувремето сърбите се оттеглиха в тунела с посърнали лица и пасив от 5 гола, които до края се увеличиха на 7. … Същата участ сполетя и унгарците – загубиха от Египет с 0:3.”
(Климент Симеонов, “Футболът в България”, изд. „Медицина и физкултура“, 1984 г., стр. 111).
