Ако в предните две публикации вече сте се запознали с новата ни инициатива, то е време да ви представим и първото име, което, според нас е достойно да влезе в черно-бялата “Зала на славата”.
Както вече ви споменахме. предложенията ще бъдат в хронологичен ред за всяко десетилетие от историографията на нашия клуб. И понеже трябва да започнем с основаването на нашия клуб и първите десет години от съществуването му, то няма как първото име, от нашия списък, което да отбележим да не е това на патрона и буквално емблемата на нашата организация Климент Гичев – Килимина. Надяваме се да отделите, не повече от десетина минути от вашето време, за да прочетете материала за тази изключителна личност и да разберете, защо “човека с мустаците и топка в ръка” се превърна не само в емблема на ОТС, но и на цялата трибуна “Спортклуб”. По наше скромно мнение, всеки един уважаващ себе си привърженик на Локомотив Пловдив трябва да прочете тази кратка история, защото в нея се крие не само това – кой е Килимина и значението му за историята на днешния Локомотив, но и защо този клуб е това, което е! Заслужава си!
Климент Гичев.
(5 декември 1906г. – 20 април 1972г.)
Климент Гичев бил роден на 5 декември 1906г. в Пловдив (кв. „Мараша”). По бащина линия коренът му идвал от Перущица, имайки роднинска връзка с Димитър Гичев – основател на БЗНС „Врабча 1”, министър в няколко кабинета между 1931-44г.
Единият от дядовците му бил търговец, занимавал се с корабоплаване по Марица.
Климент Гичев бил четвъртото от общо пет деца – имал двама братя и две сестри. Последните стаявали творчески порив в себе си: едната била актриса, а другата – художничка. Климент също се отличавал с артистизъм, импровизация, находчивост – чрез тях щял да изгради своето особено обаяние сред пловдивчани.
Него и двамината му братя наричали „Килимините”. Когато Климент бил 4-5 годишен, най-големият брат го взел със себе си, продавайки килими до Джумаята. За момент го оставил самичък с наставлението да пази стоката; малкият Климент обаче проявил активност и започнал да приканва минувачите: „Хайде на килимините, купете си от килимините…”.
Оттам тримата братя – Михаил, Георги, Климент – били известни с това прозвище. Именно така наричали съвременниците Климент: много повече „Килимина”, отколкото с рожденото му име.
През 1913г. семейството купило т. нар. „Каблешкова къща” в Стария град. Тя се намирала на ъгъла на улиците „Панайот Волов” и „Петко Р. Славейков”, току до пл. „Понеделник пазар”. Била огромна по размери, съперничейки в това отношение на Балабановата къща.
Още като дете, 11-годишен, Климент Гичев започнал да се занимава със спорт. За това обаче съдим косвено – тъй като през 1937г. бил тържествено отпразнуван 20-годишният му спортен юбилей.
Най-вероятно е играл футбол и като ученик в Търговската гимназия. Това, което със сигурност знаем, е, че през 1924-26г. Климент Гичев бил в първия футболен тим на спортния клуб Атлетик. Нещо повече: определили го за капитан на отбора и член от клубната управата.
* * *
Климент Гичев бил измежду онези люде, чиято съединена воля породила Пловдивски Спортклуб в жежкия 25-ти юли на 1926г. Предвид дотогавашните му спортни заслуги и организаторски талант, бил избран да ръководи спортната комисия в управата на клуба .
Към 1931-32г. Климент Гичев навлязъл в преклонна за тогавашните разбирания футболна възраст. Той все по-рядко се състезавал за представителния тим на Спортклуб – който, впрочем, бил почти изцяло съставен от все „застаряващи” .
Макар членуващ във втора пловдивска дивизия и без никакви успехи, отборът се радвал на подкрепа от своите привърженици. А клубът като цяло се стремял да води интензивен живот – не само спортен, но и обществен.
Атмосферата на благополучие, която спортклубци градили, се скрепявала от близкото приятелство между състезатели, деятели и привърженици – онази романтична махленска задушевност, която пораждала чувство за общност. Да, наедно със земята, която се споделяла, общи били и ценностите, стремленията, духът.
Разбира се, в сърцевината оставал футболът. На 5 юни 1933г., току навършвайки първите седем години, Спортклуб извоювал правото да се състезава в елитната дивизия на Пловдив.
Към онзи момент Климент Гичев вече почти преустановявал активна футболна дейност, занимавайки се основно с тренировките на тима. За да пресъздадем обаянието и полъха на онези вълнуващи за клуба първи години в елита, бихме отстъпили своя разказ на друг спортклубец от голям мащаб – Борис Белков.
Тук ще споделим разказа му за преломната 1933г. и думите, с които представя Спортклуб: “…макар, че беше клуб с най-голяма територия … той не можеше да се похвали със сериозни спортни успехи. Той беше един махаленски клуб, който участвуваше във втора дивизия и едва успяваше да попълва отбора си за участие в официалните мачове, често прибягвайки към привличане на състезатели, които бяха прекратили активната си футболна дейност. …
Като се говори за Спортклуб не може да не се спомене името на Климент Гичев (Килимина). Цялата организационна работа се движеше от него. Като инкасатор на електроснабдяването той обикаляше целия район. С фотоапаратче в ръка той снимаше нас подрастващото поколение, даваше ни снимки, и по този начин ни привличаше към клуба.
В ръководството той привлече Алекси Паунов за председател, който укрепи дружеството организационно. Тренировките си Спортклуб водеше на игрището на френския колеж “Св. Августин” – настоящото на ФК “Ботев”. Единствената футболна топка и футболните обуща (калеврите), съхранявани при обущаря – Мимито (Докуза) носехме ние децата на игрището и ги връщахме обратно след тренировка.
На същото игрище тренировките водеше и сп. кл. “Парчевич”. Двата отбора често играеха на две врати. Когато Спортклуб нямаше 11 играчи попълваше състава с нас по-малките.
През 1933г. водещият тогава тренировките Климент Гичев включи в състава младежите: Аспарух Караянев – Пуха, Н. Белков – Лешко, Стефан Паунов, Владо Костов, Д. Бачков и Б. Белков – Бучо за приятелските мачове. Привличайки споменатите футболисти ведно с по-големите Д. Батинов, Стефан – Сусака, Владо Стоицов – Галагана и др. “Спортклуб” успя да комплектува по-стабилен отбор.”
Това се случило през август на 1933г. – треньорът, стожерът на спортклубци, напуснал, тласнат от порива на своя самобитен нрав. Ето така, тежкият жребий да бъде отстоявана спортклубската чест се паднал на съвсем млади, 17-18 годишни момчета, ведно с играчи, вече приключващи активна кариера.
Климент Гичев продължил да тренира отбора и през следващите два сезона в първа пловдивска дивизия (1933/34г., 1934/35г.). Бидейки обаче съставен от все по-застаряващи играчи, очевидно не можел да се конкурира с останалите. Всъщност, и през двата сезона по чудо се спасявал да не изпадне във втора дивизия.
Така дошъл сякаш последният шанс – сезонът 1935/36г. Именно тогава Климент Гичев изиграл роля в клубния живот, чиито последици било съдено да се разгръщат години напред.
Болеещ за съдбата на Спортклуб, чийто отбор в последните първенства очевидно отстъпвал на другите, Климент Гичев започнал да търси разрешаване на тази трудна ситуация. За онова, което сторил, разказва Борис Белков: “Той предвиди, че с наличния състав Спортклуб мъчно би могъл да се задържи в първа дивизия и стигна до извода, че трябва да търси попълнения. Известно беше, че по същото време в района на Спортклуб живеят много добри футболисти, които играят в други дружества.
Негова е идеята и заслугата за привличането на тези футболисти в Спортклуб, а именно: Христо Попов – Ито, Атанас Тодоров – Нàчето, Георги Киров – Гегата и Митко Сотиров – Рогача от сп. кл. “Ботев”, Васил Вапцаров – Цаката, Христо Ярков – Шмакето от сп. кл. “Марица” и Петър Рангелов – Жабата от “Парчевич”.
Да, именно това сторил Климент Гичев и този човек се оказал в основата на “новото лице”, с което Спортклуб щял да излезе в битките на пловдивската дивизия. Обикаляйки и разговаряйки с играчите, живеещи в района на Спортклуб – ІV-ти район, той ги убеждавал да облекат и защитават фланелката на клуба от своя собствен район – всъщност, своя роден клуб.
Това било така, тъй като всички, играещи за други клубове състезатели, били рожба на юношеските тимове на Спортклуб. От спортклубската школа започнали футболния си път Христо Попов (чийто брат Атанас продължавал да бъде част от Спортклуб), Георги Киров, Димитър Сотиров, Атанас Тодоров, Васил Вапцаров. А някои играчи дори се включвали в приятелските мачове на родния Спортклуб – например Стефан Паунов и Аспарух Караянев.
Юношите на Спортклуб играели из други отбори поради една-единствена, но горестна причина: изключително тежките, угнетяващи материални условия, в които се намирал клубът. Ето нерадостното описание на Бучо за положението в началото на 30-те: „Дружеството нямаше канцелария, а екипът – доколкото можеше да се нарече екип, се съхраняваше в дюкяна – обущарницата на Мимито (Докуза), намираща се на ъгъла на ул. “Братство” и “Митрополит Панарет” – срешу Втора прогимназия, така наречената “Маразлията”. Обущата поправяше Мимито (Докуза), а разходите заплащаха братята фурнаджии Спиро и Гого Торбови, чиято фурна се помещаваше на ъгъла срещу обущарницата.”
Да, такова било състоянието на клуба в материално отношение: без канцелария, с една-единствена топка и единствен комплект футболни обувки, с екип, чието описание казва всичко: „доколкото можеше да се нарече екип”…
Ала нещо повече и от това, всъщност! Спортклуб, макар обхващащ най-обширната пловдивска територия, не разполагал със собствено игрище! Да, това най-същностно за спортния живот условие липсвало на спортклубци – то им било отнето от жестоката стихия на земетръса през 1928г. Това бедомно съществувание се проточвало вече седма година!…
Отборът бил все пак допускан да ползва игрището на арменските клубове или Френския колеж (намиращи се в района на Спортклуб) – но при невъзможност това да стане нерядко тренирал просто на някоя свободна поляна!
Не, несравними били условията спрямо останалите клубове от първата дивизия! И тази оскъдица неминуемо прокудила мнозина от спортклубските чеда…
Именно тях се заел да събере под родното знаме Климент Гичев. В това си далновидно дело той бил улеснен от едно обстоятелство, белязало тогавашния футбол: членуването в местния, родния спортен клуб, представлявало израз на чест за всеки, живеещ в съответния квартал (район). А надпреварата между клубовете била преживявана като надпревара между отделните квартали на Пловдив.
Така, пловдивските клубове черпели най-същностните си жизнени сокове от кварталната сплотеност, солидарност и сърдечност – а тази атмосфера способствала, щото с течение на годините да се оформи и установи обликът на днешната спортна публика.
И тъй, с апостолски плам, воден от таланта да обединява и вдъхновява, Климент Гичев се заел да спои в един отбор всички прокудени от нерадостните условия спортклубски чеда. Първоначално, през пролетта на 1935г., той успял да възвърне от Ботев вратаря Димитър Сотиров, нападателя Стефан Паунов и дясното крило Георги Киров. От Марица си дошъл Васил Вапцаров, а от Парчевич – Петър Бамбалов.
Ето така, приютявайки отново своите рожби, спортклубци изградили отбор, комуто се паднал дългът да встъпи в битките от новоформираната единна дивизия.
Ала далеч не само: чрез това си дело Климент Гичев поставил основите на един тим, комуто предстояло да се превърне в легенда – вероятно най-легендарния тим в цялата история на пловдивския футбол!
Отбор, който спечелил не само сърцата на пловдивчани – извоювайки дълголетното прозвище „пловдивския любимец”, но отбор, чийто изумителен изгрев, всеотдайността на терена и храбър футболен стил пленили спортна България!
Ето, тази била същностната, великата, съдбовната заслуга на Климент Гичев спрямо Спортклуб – без неговия плам и устрем, без далновидността и енергията – не можем да съдим какви пътища би поела клубната участ…!
* * *
Наред със спортната си и организационна дейност, Климент Гичев встъпил и в попрището на футболното реферство. Отказът му от активно спортуване белязал началото на дълголетна реферска кариера. Нейното начало било символично: на 1 ноември 1933г. в контролен мач Спортклуб и Ботев направили 1:1.
Наред с това, Климент Гичев сътрудничел на пресата, публикувайки свои текстове.
По спомените на дъщеря му Елена, Климент Гичев бил близък приятел с проф. Асен Златаров – „двамата дори са публикували съвместна статия в „Зора”, мама пазеше много дълго време и другите публикации в този вестник.”
От своя страна, синът на Климент Гичев – Никола, сподели, че „заради дружбата с татко, може да се каже, че проф. Златаров не бе безразличен към Спортклуб”.
Колкото до публицистичния мащаб на Климент Гичев – бихме вметнали, че столичният „Зора”, редактиран от Данаил Крапчев, бил сред най-влиятелните вестници на своето време, по-сетне дори наречен „българският „Таймс”…
Разбира се, футболът оставал най-ярката страст на Климент Гичев. Той неизменно бил избиран за член на клубната управа и неизменно стоял близо до тима.
В кръстосванията на Спортклуб из цялата страна нерядко избуявал спонтанният, непримирим за неправдите нрав на Климент Гичев. Сякаш най-символично се откроява случката от юли на 1940г.: в мач от Националната дивизия Спортклуб гостувал на софийския Ф.К.13. Възмутен от скандалното рефериране в полза на домакина, пренебрегвайки присъствието на множество официални лица (вероятно дори от Двореца!) – ала Климент Гичев взел своята съдийска карта, скъсал я демонстративно, после счупил съдийската си свирка и обявил, че се отказва от реферирането!
Футболът обаче бил не просто лична, а семейна страст за Климент Гичев. Още от началото на 30-те години съпругата му шиела фланелки за играчите, също и знамената на привържениците. Към края на 30-те години, когато двете му деца били сравнително поотраснали, той започнал да води и тях (заедно със съпругата си) на мачове.
Синът му Никола пази спомен за един наистина знаменит мач от клубната история: на 17 август 1941г. в Скопие гостувал Спортклуб от Пловдив. Този мач бил много, много специален: защото представлявал дебют за тим от възвърнатите земи във футболното първенство на България. При това кой тим само – славната Македония, гордостта на Скопие! Тимът-страшилище, който два месеца по-рано в приятелски мачове бил посрещнал носителя на Царската купа (Ф.К.13) и държавния футболен първенец (ЖСК София).
Ф.К.13, действащият носител на Царската купа, се намирал в отлична форма – оглавявайки елитната софийска дивизия (която и след месец спечелил); той трябвало да изиграе два мача на скопски терен: в първия бил пометен с 6:1, а на следващия ден домакините били някак по-милостиви, 7:4!
Дошъл редът на държавните първенци от ЖСК София. Македония набързо повела с 4:1, за да остави все пак искрица достойнство у гостите, позволявайки им да върнат два гола…
Ето на този отбор гостувал Спортклуб от Пловдив – в официален мач, мач, който бил дебютен, още повече – дългоочакван от отбора на домакините! Онзи отбор, с европейска известност и плеяда звезди – най-ярката от която, Джино Симеонов, встъпвал в националния тим на Югославия, бидейки играч, чиято слава надхвърляла границите на страната му.
Именно на игрището на този тим щял да встъпи пловдивският Спортклуб – а прогнозите били за поредната разгромна победа на Македония, ако и класата, непримиримостта на пловдивчани да били известни.
Двубоят обаче не почнал обичайно: „Пътувахме с татко за Скопие – спомня си Никола Гичев – общо от Пловдив бяхме два или три автобуса с привърженици. Малко преди мача, вече вътре в самия стадион, бе обявена въздушна тревога – имаше внезапна атака на английската авиация. Точно до стадиона имаше мост, там се скрихме с татко, а до нас се оказа Джино Симеонов, няма да забравя как се хвърли върху мен да ме пази с тялото си…”
Колкото до самия мач – той завършил с минимална победа на Македония, 2:1. Изненадата за спортна България била наистина немалка, а отзивите за представянето на Спортклуб – повече от ласкави: те откроявали духа, борбеността и непримиримостта на 11-те пловдивски момчета.
* * *
Така се изявявал Климент Гичев през 30-те и началото на 40-те години: като спортист, усърден деятел, с организационен талант и обединяващ плам, футболен рефер, спортен теоретик, публикуващ в пресата.
За мащаба му като спортна и обществена личност можем да съдим от факта на 20-годишния юбилей, който му бил устроен. Да, това е единственият случай, когато на член от Спортклуб се оказвала такава специална чест. При това навръх патронния празник – Петровден!
Разбира се, пловдивската преса отделила подобаващо място за събитието. А имало върху какво да се насочи вниманието: сутрешен молебен и панихида в катедралния храм „Св. Богородица”, последвани от реч на председателя Атанас Велчев в двора на църквата; тържествена обедна манифестация из Пловдив; демонстративен мач на игрището на Френския колеж; щафетно факелно надбягване от 23ч.; нощно градинско увеселение в „Каменица” – „където всички спортклубци манифестираха привързаността си един-други и голяма любов към делото на клуба, която ги ръководи в борбата за преуспяване на младежта, квартала, града и България”.
* * *
Дошло обаче друго време – преломната есен на 1944г.
Към онзи момент Спротклуб бил вече извисил снага до най-многобройна организация в България по картотекирани към Спортната федерация членове. Заради левите убеждения и активност (негови и на цялото му семейство) Климент Гичев не попаднал в състава на десетките „фашисти”, които новата власт изключила от редовете на Спортклуб през 1945г.
Нещо повече, в дните след 9 септември той скрил в дома си близкия приятел и съмишленик Никола Константинов – дотогава чиновник в паспортна служба на полицията. Наложило се Климент Гичев да прави това, защото инак съдбата на приятеля му щяла да бъде неясна в онези смутни и окървавени времена…
(Никола Константинов все таки бил хвърлен за известно време в затвора – бидейки обявен за „фашист”. Трябва тук да подчертаем, че неговата личност, дела и принос към клуба изискват нарочна статия. Сега само бихме вметнали, че той бил възпитаник на Френския колеж – както немалко личности от спортклубската управа или тим. Съвременниците описват Никола Константинов като интелигентен, ерудиран и много възпитан човек. Всеотдайно се посвещавал на делото на Спортклуб, а заедно с брат си Борис (друго легендарно име!) били сред най-изтъкнатите стожери на пловдивския волейбол за близо 30 години.
Макар прокуден от Спортклуб и през декември 1944г. хвърлен в затвора, Никола Константинов успял няколко години по-късно все пак да се завърне в клуба. Той станал секретар на канцеларията, отговарял за цялата документация, издавал членски карти, превеждал от френски език спортните списания, които Димитър Антонов изпращал – бил „сърцето на канцеларията” по думите на Йордан Делев.
Уви, през почти цялото време се оказвал натиск върху ръководството на клуба да бъде отстранен Никола Константинов. Изглежда, че е било неизбежно – и той бил освободен през 1959г. заради своята „неблагонадеждност”…)
Самият Климент Гичев фигурирал в управата на клуба в края на 40-те и самото начало на 50-те години. След това бил изпратен в Пещера, където се проявил организаторският му талант в спортната дейност. Там установил и близко приятелство с известния впоследствие пловдивски телевизионен журналист Анастас Янков.
Неизменно обаче се стремял да бъде близо до отбора на сърцето си – носещ от 1951г. името Локомотив Пловдив. По спомените на писателя и общественик Иван Дионисиев, то Климент Гичев представлявал „подвижна трибуна на Локото”…
От наша страна, спонтанно бихме допълнили: получавайки от своите съвременници такова прозвище и признание – нима то не е поредното, дори най-символично сред основанията, щото днес именно Климент Гичев да бъде патрон на трибуна „Спортклуб”!…
* * *
На клуба, който безкрайно обичал, Климент Гичев поверил и двете си деца – те самите взели неговия плам към спорта: синът Никола станал майстор на спорта по ски-бягане (на различни дистанции), по спортно ходене и плуване; дъщерята Елена се впуснала в стихията на екстремните спортове: парашутизъм, езда, безмоторно летене. Впоследствие, като дългогодишен и уважаван учител по физическо възпитание, Елена Гичева работела съвместно с Локомотив, тъй като учителствала в района на клуба – ІV-ти пловдивски район.
През 1966г., по повод на т. нар. 30-годишнина на клуба, Климент Гичев получил признание – бидейки включен в списъка за награждаване „на стари деятели и състезатели”.
Ако и да му отредили 144-то място…!
Но нима можело да се измери с отличия или с „почетно място в списък” влиянието на Климент Гичев за съдбините на клуба?…
Ето впрочем само бегъл – но красноречив щрих от същата 1966 година!
По това време в юношеската школа на Локомотив се трудели част от „неговите момчета” – които той навремето тренирал: Иван Лазаров, Христо Бъчваров, Георги Киров. В мъжкия отбор правел първите си стъпки Тодор Паунов – син на друг възпитаник на Климент Гичев, Стефан Паунов.
Илия Тодоров, син на още едно „момче на Килимина” – знаменитото ляво крило Атанас Тодоров, все още играел за юношите на клуба, но скоро щял да завоюва място при мъжете.
Нима това можело да се постави редом или съизмери с каквото и да е място – в какъвто и да е почетен списък?
Камо ли за онази „30-годишнина”!…
* * *
Краят дошъл нелепо и неочаквано – внезапен кръвоизлив на язвата, последвало усложнение, което не могло да бъде овладяно… Денят бил 20 април 1972г.
Така си отишъл Климент Гичев, току навършил своята 65-та година. На погребението се стекло голямо множество, включително ръководители на Локомотив. Близкият му приятел Георги Киров, дясното крило на Спортклуб и впоследствие треньор в клубната школа, водел целия юношески тим, начело с черно-бяло знаме – за да отдадат почит на човека, който толкова години давал толкова много от своята енергия и любов, щото този клуб да процъфтява.
Поклон и от нас за стореното – нека бъде светла паметта ти, Килимине!
* * *
Послепис
В началото на текста говорихме за къщата, в която Климент Гичев израснал – намирала се на метри от пл. „Понеделник пазар”, долепена до „Маразлията” (дн. ОУ „Гео Милев”). Бихме искали да завършим с думи отново за нея.
Впрочем, нерадостна била съдбата й: още през 1933г. Общината разрушила нейна значителна част. Премахнати били еркерните горни етажи, надвесили се над улицата и заплашващи с евентуално срутване (като че ли това бил формалният повод – а същинската причина може би идвала от „неблагонадеждността” на семейството, имало изявени леви убеждения и активност).
Бащата на Климент Гичев някак успял да възстанови част от събореното. Ала страшното предстояло: на 5 декември 2002г., точно в деня, когато се навършвали 96 години от рождението на Климент Гичев, къщата пламнала. За кратко време огънят сторил своето – и тя рухнала…
Внезапно, нелепо, в миг – така, както си отишъл и Килимина!…
За значимостта на опожаряването говори фактът, че още на следващия ден пловдивският „Марица” извел именно това като водеща новина: „Изгоря 110-годишна реликва.”
Не по-малко обаче било поражението върху клубния летопис – защото един скрин съхранявал богата документация още от 20-те години, имало множество снимки, там били няколко от изработените във Виена клубни значки, имало дори знаме на Спортклуб!…
Уви, огънят погълнал всичко… И сякаш така трябвало да стане: та друга огнена стихия – на устрем и всеотдайност, да обхване нашето поколение привърженици – и нейните отблясъци да осветляват забравените, но славни люде като Климент Гичев!
А яркостта на тази светлина да не помръква веч!