„Знаете ли кои сме ние?
Ние сме потомците на най-старата част на гр. Пловдив, в която се е родила и цъфтяла неговата култура. Навярно ще си кажете:
– Блазе ви, трябва да сте много добре!
– О, не, не! Лъжете се! Напротив – ние сме изпреварени от всички други части на града след нас; нас и нашия край ни преследва най-лоша съдба. Защото, представете си, най-старата част на град Пловдив е останала най-далеч от обществени грижи. Прекосявайки източната част на Пловдив, в която сме се родили, живеем и растем ние, вий ще се натъкнете едва на една-две павирани улици, а навред другаде ще газите кал или прахоляци или ще се спъвате о грапави калдаръми.
А още по-нещастни се чувстваме ние младите от тоя край, носители на новите идеи за обновление, за здрава телом и силна духом България. Представете си – докато във всички други части на града младежта, младежта, организирана в клубове, ако няма собствено игрище, то поне има в близост до квартала плац, за да се развива физически. И ето сега тия наши събратя от другите краища на града вече са се сдобили с игрища, станали законни стопани на училища за физическо и нравствено възпитание, а ние не разполагаме дори и с едно мъничко местенце за движение и игри и сме чужди още на такива грижи. Земетресението ни отне нашите игрища – дробовете, с които дишаме. Те са наводнени с постройки; бездомници са се заслонили там и всеки ревниво пази по едно заграбено кътче. Ние не упрекваме тях. Тяхното положение не е завидно тъй гъсто наблъскани – жилище до жилище и нужник до нужник, но нашата съдба е свързана с тяхната и когато те получат отдушник на своите жизнени нужди, ще получим и ние такъв за нашите нужди, едновременно.
Но, колко много сме упорити! Останали сме с единствената наша организация да представляваме тая част на града – „Пловдивски Спортклуб”. Колкото повече се задушаваме от липсата на условия за съществувание, толкоз повече, съзнали високата роля на своето призвание и дълг на обединяване на младежта под светлото знаме на спорта – упорстваме и надаваме повик все по-силен и по-силен за живот! Ние искаме да живеем и имаме правото затова. И в кипежа на нашата борба за живот, гърми вече общия повик на целокупната младеж от тоя край, все по-силно и по-силно:
– Дайте ни игрище! Искаме да спортуваме!
Хилядите деца от тоя край със своите ежедневни проявления на игри по улиците, красноречиво говорят Вам:
Вие, които трябва да чуете нашата болка и можете да ни удовлетворите – не искаме да станем жетва на пагубните увлечения на улицата! Не искаме да се занимаваме с празно скитане; с ловене на птички и с други лоши работи, които ни съветва улицата! Ние любим игрите, просторите; желаем да се къпем в слънце и въздух, да калим тела и дух; да бъдем жизнерадостни и подготвени за достойни утрешни граждани на Родината!
И общия повик на тая част на Пловдив е:
Дайте ни игрище! Не скъпете местата, годни за целта; не щадете материалните жертви, защото даденото за младежта е дадено за бъдещето на Родината!”
Г. Захариев.
14 юли 1935 г., в-к “Трибуна”