И тъй, “Спортклуб” вече бил извоювал своето право да съперничи на най-добрите тимове в града – онези от първата дивизия. С надежда и дързост отправяйки се към това предизвикателство, спортклубци били предвождани на футболното поле от харизматичната фигура на Климент Гичев. За да пресъздадем обаянието му и полъха на онези вълнуващи за клуба първи години в елита, нужно ще е да отстъпим своя разказ на един друг спортклубец от голям мащаб – Борис Белков.
Назоваван от привържениците с момчешкия му прякор – Бучо, Борис Белков бил един от играчите, превърнали се в символ на “Спортклуб”. Цялата състезателна кариера той посветил на любимия клуб, а след нея години наред споделял неговите болки и радости от трибуните. Именно страстта по клуба го вдъхновила да напише през 1996г. и издаде самостоятелно брошурата “70 години Спортклуб” – в нея изложил своите спомени като играч, а и цялостната история на “Спортклуб”.
Впрочем, самият Бучо в подзаглавие на брошурата назовава стремежа си: „целта на настоящите спомени е да опровергая част от неверните данни, отпечатани в книги, вестници и списания и да запозная настоящото и бъдещото поколения с истината и историята на Спортклуб Пловдив.”
Отдавайки голямата ни почит, трябва тук да кажем, че този изключително ценен труд се превърна в първата искра, осветила пътя, по който настоящата книга превежда сега своите читатели… Ето защо – с признателност и уважение, ние нерядко ще се допитваме до притаените там автентични, безценни спомени. Нека започнем от 1933г.
„През 1933г. водещият тогава тренировките Климент Гичев включи в състава младежите: Аспарух Караянев – Пуха, Н. Белков – Лешко, Стефан Паунов, Владо Костов, Д. Бачков и Б. Белков – Бучо за приятелските мачове. Привличайки споменатите футболисти ведно с по-големите Д. Батинов, Стефан – Сусака, Владо Стоицов – Галагана и др. “Спортклуб” успя да комплектува по-стабилен отбор.
Тук ми се иска да открия една скоба. През 1933г. Климент Гичев, обиден от ръководството, напусна клуба и премина в “Парчевич”. Оценявайки неговия организационен опит “Парчевич” му възложи да завежда футбола на дружеството.”
Това се случило през август на 1933г. – треньорът, душата на спортклубци, напуснал, тласнат от порива на самобитния си характер. Така, тежкият жребий да бъде отстоявана спортклубската чест се паднал на съвсем младите, 17-18 годишни момчета, заедно с играчи, вече приключили активна кариера. Във времето за подготовка тимът постигнал равенства (1:1) срещу резервните тимове на “Шипка” и “Ботев” (“при добра игра и от двете страни”, “Спорт”), а това някак прояснявало хоризонта на задаващата се битка в елитния пловдивски футбол.
И тя започнала: в дъждовния следобед на 15 октомври 1933г., на игрището на “Марица”, червено-черните се изправили в своя дебют в І-ва дивизия срещу “Ботев” – комуто били принудени да отстъпят с 1:3. А “Спорт” отбелязал: “новият дебютант в І дивизия оказа добра съпротива на Ботев.”
Две седмици по-късно дошло и второто изпитание за спортклубци – очаквали ги съседите от “Парчевич”. Те били тренирани, разбира се, от предания спортклубец Климент Гичев, като вече веднъж през сезона успели да триумфират над червено-черните (3:1 в първия кръг за “Тримонциум”, 23 септември).
В своите спомени Борис Белков отделя специално внимание на мача от първенството на І-ва дивизия: “През същата година предстоеше мач между “Парчевич” и “Спортклуб”. На игрището “Спортклуб” успя да комплектова отбор от 10 състезатели. Като видя това състояние, Климент Гичев се съблече и попълни състава като единадесети играч за “Спортклуб”. По този начин стана завръщането на Гичев в “Спортклуб”.
Самият Климент Гичев по същото време бил едва 25 годишен, като своите футболни умения бил усъвършенствал още като капитан на първия тим на “Атлетик”. А играчите в червено и черно, получили моралния импулс от завръщането на своя доскорошен треньор, се хвърлили мъжествено в битката, извоювайки престижно 1:1 срещу действащия градски първенец. “Победа” коментирала: „за играта на Спортклуб би могло да се кажат само ласкави думи и им се пожелае успех”. От своя страна, “Спорт” добавял – “новият член на І дивизия притежава отличен вратар.”
Ала всичко това се оказало момент повече на емоция, отколкото на футболна тежест – и спортклубци били принудени да напускат победени в мачовете до края на сезона…
На 6 ноември те отстъпили с 1:2 на “Шипка” – “…макар и считан още за нов в І дивизия, със своя жилав тим не само, че оказа добра съпротива на противника си, който засега стои начело на таблицата за първенство, но още и през второто полувреме доминираше над него и само случайността направи да загуби мача си.” (“Спорт”).
След седмица спортклубци отстъпили и на “Марица” – 1:5, “борбата е за предпоследното място в І дивизия, затова играчите и на двата клуба са овладени от голяма амбиция. Обаче, Спортклуб трябваше да преклони глава пред значително по-силния си противник.” (“Спорт”).
Накрая, на 27 ноември, “Спортклуб” бил победен и от “Левски” – 0:3.
По този начин, с актив от само една точка и минус 10 гола, спортклубци очаквали спортната пролет на 1934г. А тя започнала в деня на Освобождението с контролен мач срещу “Ботев” – в който “Спортклуб” отстъпил с 3:4.
Месец по-късно бил вторият пролетен мач – на 8 април, Великден, спортклубци играли с маричани. Срещата била с благотворителна цел, а червено-черните отстъпили с 0:2.
ИЛЮСТРАЦИЯ – СНИМКА ОТ МАЧА СРЕЩУ МАРИЦА.
Поради характерния за Пловдив междуклубен антагонизъм и борби за надмощие, то в началото на 1934г. на два пъти били избирани различни, противоборстващи Управителни съвети на ПОСО. Това наложило твърде късно започване на мачовете за първенство – чак на 13 май.
Същия ден “Спортклуб” се изправил срещу “Левски”: “Реферът бе много пристрастен и като член на “Левски” се стараеше да “услужва” на клуба си за да му даде непременно победата. Така той продължи второто полувреме с три минути, в което време “Левски” отбеляза “победния” си гол. Фактически резултатът е 2:2.” (“Утринна победа”).
“Въпреки очакванията на мнозина, че първият ще се справи лесно с противника си, това не стана. Жилавината на Спортклуб изпъкна ясно и днес. Самоотвержената игра на отбраната разби нападателите на Левски и не им даде възможност да свият обръч.” (“Спорт”).
Две седмици по-късно “Спортклуб” срещнал устремилия се към титлата отбор на “Шипка”. Тоест, играели първия срещу последния: “Спортклуб едва смогва да се справи с бързите нападения… Полувремето дава резултат 0:0. Втория хавтайм, обаче, играта на Спортклуб се различава. Явно е доминиращото положение на Шипка. … Уморената отбрана на Спортклуб не е в състояние вече тъй бързо да се справя с щурмуванията на форуардите… Мачът завърши 4:0.” (“Спорт”).
Така, на 17 юни “Спортклуб” бил изправен на ръба на изпадането: негов противник бил предпоследният тим, “Марица”, а изходът от двубоя им щял да определи новия член на ІІ-ра дивизия. Двата тима излезли на игрището – ала поради неявяване на рефер изиграли само приятелски, а не официален двубой. Спортклубци надделели с 2:1, която победа неминуемо ги заредила с оптимизъм относно развръзката на сезона.
Ясно е, обаче, че оттук нататък всеки мач щял да бъде решителен за тях – още повече оня, който предстоял: седмица по-късно срещу “Ботев”. Двубоят се изиграл на игрището на “Левски”: “Спортклуб на този мач възлагаше надеждата си за оставане в І дивизия. И наистина същия и този път даде тежка игра, която заплашваше много често гола на Ботев. Последния открива в 30м. чрез дуспа. Полувремето завършва 1:1.
Втория хавтайм, макар, че играта изглежда повече да е равна, личи доминиращото положение на Ботев. Към 20 мин. последният от корнер печели втория си победен гол. В края на мача членове на Спортклуб недоволни от резултата, се опитват напраздно и безрезултатно да изложат рефера за недобро ръководство. Но това не е вярно. Критиките са излишни.” (“Спорт”).
След този неуспех шансовете за оставане били единствено теоретични, ала те рухнали след изиграването на последните две срещи – 1:4 срещу “Марица” и 1:5 срещу “Парчевич”. По отношение на втория мач “Спорт” отбелязал: “Играта бе между котка и мишка; надмощието на Парчевич е явно очертано и резултатът е най-ясно доказателство за това. Борбата бе за квартално надмощие и резултатът не може да повлияе на общото класиране.”
А в това общо класиране “Спортклуб” останал на последното място, със спечелената още от есента точка срещу “Парчевич” и минус 22 гола… Твърде кратък и твърде разрушителен се оказал дебютният сезон на спортклубци в І-ва дивизия. И най-тягостна била не болката от неуспеха – тъй като очевидно такива били възможностите, а фактът, че тимът отново трябвало да отвоюва своето място под футболното слънце, преборвайки се със задушаващата порива към развитие ІІ-ра дивизия.
Или поне така трябвало да се случи – но съдбата избрала друг път, по който червено-черните и техните привърженици скоро щели да поемат…
Новият сезон – 1934/35г., започнал за „Спортклуб” по начина, по който завършил старият – със загуба. Денят бил 16 септември 1934г., а червено-черните отпаднали в първия кръг за купа „Тримонциум”: „Току-що пристигналите ученици от Колежа – играчи на Св. Августин, успяха чрез трудна до края борба да се наложат на доскорошния член на І дивизия Спортклуб.” („Спорт”). В този мач взел участие и Борис Белков, ала на страната на „Св. Августин” – тъй като бил вече започнал своето обучение във Френския колеж.
По съставената от футболния комитет при ПОСО програма, новото първенство щяло да започне на 7 октомври 1934г. В мач от ІІ-ра дивизия “Спортклуб” трябвало да играе срещу „Хоментмен”. На този ден двата тима се срещнали и спортклубци надделели с 2:0 – но мачът не бил официален, а приятелски. Причината била в бойкота на пловдивските рефери – те отказали да ръководят срещите от първия кръг на новото първенство.
Още следващия ден ПОСО свикала извънредно заседание. На него, освен реферския бойкот, било обсъдено и амнистиране на „Ботев” – който клуб бил наказан предходната седмица заради напускане на терена във финала за „Тримонциум” срещу „Парчевич”.
В заседанието на 8 октомври тримесечното отстраняване на „Ботев” било отменено, като се взело и още едно решение: „Реферската секция съобщи, че занапред реферите няма да свирят, понеже последните във всички мачове са тормозени от играчи и публика. Предвид на това, областната управа реши единодушно есенните федеративни мачове да се отложат за неопределено време, като в този период се играят само приятелски мачове. Това се прави с цел играчите и публиката да държат по-добро поведение при произвеждането на федеративните мачове.” („Спорт”).
“Борба” изразила отношение към събитията в пловдивския спорт, пишейки на 10 октомври под заглавие “Израждане на футболните състезания”: “В последно време спортните игрища в града се бяха превърнали по-скоро в арени за осакатяване на спортистите, отколкото място за благородно съревнувание. Не минаваше състезание да не бъде контузен някой от играчите. Това се дължеше до известна степен и на отделни единици от публиката, които вдъхновяват играчите към груба игра.
Управата на пловдивската спортна област най-сетне можа последна да се убеди, че спортът се изражда и неминуемо би стигнал до побоища не само в игрищата, но и по улиците, затова е преустановила всички федеративни мачове за неопределено време. Ще бъде свикана обща спортна конференция, на която ще се обмислят мерките за поставяне спортното движение в нормален път и за уталожване на страстите.”
Ето – оказало се, че спортклубци трябва да изчакат „неопределено време”, за да започнат своите състезания във ІІ-ра дивизия на града – и чрез тях да опитат бързо завръщане при най-силните клубове. Поне такава изглеждала ситуацията, докато тя не предприела съвсем друга посока.
Тази нова посока била предопределена от редица благоприятно стекли се обстоятелства, чието щастливо съвпадение породило „попътния вятър”, издул съдбоносно червено-черните платна…
Нека поднесем малко предистория. На 10 март 1931г. в Държавен вестник бил обнародван Закона за физическото възпитание на българската младеж, а на 25 декември 1933г. и Правилника за прилагането му. Съгласно чл.21 от закона, §120 и §121 от правилника, то всяка община била длъжна да отдели от мерата си или отчужди от частни имоти необходимите места за игрища на спортните клубове, като издаде на онези, вече притежаващи игрище, нотариален акт за него.
Поради тези обстоятелства, в пловдивската преса още от началото на 1934г. се появили статии по темата – а именно, че всички спортни клубове трябвало да бъдат снабдени с места за изграждане на собствени игрища. От своя страна БНСФ изготвила специален график, по който щели да се разглеждат конкретните условия във всеки отделен град – за Пловдив определената дата била 11 юли 1934г. Ето защо, малко преди нея ПОСО издала Окръжно до всички клубове, с което ги задължила да представят “мотивирани доклади с точно обозначение на специална скица за исканото място, кв. метри, граници и всички пречки, които се срещат по този въпрос” (“Утринна победа”).
На 6 юли в общината се провело заседание на пловдивския съвет за физическо възпитание, в който били включени всички страни, определени от Закона за физическо възпитание. “Юг” обобщил: “Дневният ред беше – определяне точно от всяка организация за себе си мястото и пространството в чертата на града за игрище, плавателен басейн, стрелбище, дом и пр. Изказаха се представителите на всички организации, които предявиха следните искания: … 4. Парчевич и Спортклуб, източно от трудовите казарми…”
Също тогава, през юли 1934г., сред спортната общност се лансирала идеята, че ще бъде необходимо, с оглед снабдяването с игрища, спортните клубове да бъдат групирани – така че да останат по-малко на брой и всеки да обхваща по един административен район на Пловдив. Ето какво “узнава от положителен източник” в-к “Утринна победа”: “…ще бъдат групирани както следва: сп. кл. Марица – представител на І градска част, Сокол – Мараша, Ботев – Бунарджика и Гарата, Шипка – Малък Париж, Левски – около Цар Симеоновата градина и Съдийския квартал, Парчевич – останалата част от града.”
Продължавайки напред в разказа си, ще отбележим, че горното изброяване пропускало двата клуба от източната (т. нар. историческа) част на Пловдив – “Спортклуб” и “Хоментмен”.
И така, на 11 юли 1934г. в Дирекцията по благоустройството в София се провела планираната конференция относно игрищата в Пловдив. На нея било утвърдено разпределението на терените между отделните клубове. Някои от тях запазвали своите игрища – „Левски”, „Ботев” и „Марица”, а за други се решило, че ще ползват общо игрище – „Сокол”, „Сила” и „Бар-кохба” в кв. “Мараша”.
На “Парчевич” бил даден терен южно от 2-ра инженерна дружина, а на „Спортклуб” и „Хоментмен” се предоставяло бившето игрище „Кубрат” в местността „Адата”. Това разпределение може да се види на картата, която общинският съвет одобрил на свое заседание от 8 август 1934г.
Ще отбележим пътьом обстоятелството, че в различните варианти на групиране “Спортклуб” бил обвързван или с католическия спортен клуб “Парчевич”, или с арменския “Хоментмен” – тъй като всички те съседствали в източната част на града.
ИЛЮСТРАЦИЯ КАРТАТА С ИГРИЩАТА ОТ ДЪРЖАВЕН АРХИВ.
По идентичен на Пловдив начин, през август и Софийската спортна област предприела обединение на клубовете от един и същ район – естествен център на групиране се явявала територията, определена за игрище, или пък съществуващото вече такова.
Така се стигнало и до началото на ноември 1934г., когато Висшият спортен съвет обявил реформиране на спортните организации. Идеята била всъщност вече прилагана на практика – защото ставало дума за обединяване на спортните клубове. За големите градове били определени пропорционални съотношения жители/брой клубове. В София, например, от 24 клуба трябвало да останат 16, а трите футболни дивизии да се намалят на две.
Такова било положението и във втората столица – Пловдив. На 28 ноември 1934г. “Утринна победа” публикувала планираните сливания в отделните райони и квартали. Така, в кв. “Мараша” трябвало да има само един клуб, обединяващ дотогавашните „Сокол”, „Сила”, „Напредък”, „Бар-кохба” и „Алтай”; в кв. „Кършияка” щяла да остане „Марица”, вляла в себе си неорганизираните към федерацията малки клубове; в кв. „Малък Париж” се обединявали „Шипка” и „Ботев”; в кв. „Съдийски” неорганизираните малки клубове се прибавяли към „Левски”; в католическия квартал „Парчевич” се сливал със „Св. Августин”; и, накрая, в източната част на града „Спортклуб” се обединявал с арменския „Хоментмен”.
По този път и след различни преговори, ПОСО официално приела, че от съществуващите в Пловдив дванадесет клуба трябвало да останат седем – такава била изказаната позиция по страниците на „Спорт” през януари 1935г. Малко след това „Борба” допълнила: “по решение на областната управа в Пловдив остават всичко седем клуба, които ще членуват в една дивизия. Клубовете със слаба организационна и финансова дейност се сливат.”
Така, след като през октомври 1934г. срещите от есенния полусезон били преустановени („за неопределено време”), а междувременно Висшият спортен съвет през ноември наредил сливане на клубовете, то всичко това довело до обособяване на само една футболна дивизия в Пловдив.
Оказало се, че съдбата се усмихва на „Спортклуб”, предоставяйки му още един, вероятно последния шанс, за да докаже своето право на живот. Червено-черните се включили в новата единна дивизия на Пловдив, а нейното първенство следвало да се изиграе само в рамките на няколко месеца – като „есенният” полусезон бил определен да започне на 17 март 1935г.
Преди това обаче – на 27 януари 1935г., в училището „Йоаким Груев” (съществуващо и днес на Понеделник пазар) се предвиждало да стане тържествено обединение между клубовете в историческата част на Пловдив – „Спортклуб” и „Хоментмен”. Ала последният не се явил, несъгласен да бъде обединяван, поради което в новото първенство встъпил само отборът на „Спортклуб”.
Все пак, имало и две промени. Едната била формална, изразявайки се във видоизменяне на името – то вече официално станало „Пловдивски Спортклуб” (ако и дотогава пловдивската преса често да изписвала името на клуба по този начин).
Втората промяна засегнала не формата, а съдържанието, и на нея ще се спрем сега. Както помним, от 1933г. тренировките на клуба се водели от вездесъщия Климент Гичев. Освен това, с характерните си плам и енергичност, той начинавал разнообразни организационни задачи. Болеещ за съдбата на “Спортклуб”, чийто отбор в последните две първенства очевидно не бил конкурентноспособен, Климент Гичев започнал да търси разрешаване на тази трудна ситуация. За онова, което сторил, разказва Борис Белков: “Той предвиди, че с наличния състав Спортклуб мъчно би могъл да се задържи в първа дивизия и стигна до извода, че трябва да търси попълнения. Известно беше, че по същото време в района на Спортклуб живеят много добри футболисти, които играят в други дружества. Негова е идеята и заслугата за привличането на тези футболисти в Спортклуб, а именно: Христо Попов – Ито, Атанас Тодоров – Нàчето, Георги Киров – Гегата и Митко Сотиров – Рогача от сп. кл. “Ботев”, Васил Вапцаров – Цаката, Христо Ярков – Шмакето от сп. кл. “Марица” и Петър Рангелов – Жабата от “Парчевич”.
Именно Климент Гичев бил в основата на “новото лице”, с което “Спортклуб” щял да излезе в битките от единната дивизия. Той обикалял и разговарял с играчите, живеещи в района на “Спортклуб”, ІV-ти район, убеждавайки ги да облекат и защитават фланелката на клуба от своя собствен район – всъщност, своя роден клуб. Това било така, тъй като всички играещи за други клубове състезатели били рожба на юношеските тимове на „Спортклуб”. От спортклубската школа започнали футболния си път Христо Попов (чийто брат Атанас продължавал да бъде част от „Спортклуб”), Георги Киров, Димитър Сотиров, Атанас Тодоров, Васил Вапцаров. А някои играчи дори се включвали неофициално в тренировките на родния “Спортклуб” – например Стефан Паунов и Аспарух Караянев (макар състезаващи се към оня момент за „Ботев”).
В далновидното си дело да събере всички спортклубски рожби под червено-черно-белите знамена Климент Гичев бил улеснен от едно обстоятелство, което често отбелязвахме. Ето това – членуването в местния, родния спортен клуб представлявало израз на чест за всеки, живеещ в съответния квартал (район). А надпреварата между клубовете била преживявана като надпревара между отделните квартали на Пловдив.
Така, пловдивските клубове черпели най-същностните си жизнени сокове от кварталната сплотеност, солидарност и сърдечност – а тази атмосфера способствала, щото с течение на годините да се оформи и установи обликът на днешната спортна публика.
И тъй, с апостолски плам, воден от таланта си да обединява и вдъхновява, Климент Гичев се заел да спои в един отбор всички прокудени от нерадостните условия спортклубски чеда. Първоначално, през пролетта на 1935г., той успял да възвърне от “Ботев” вратаря Димитър Сотиров, халфа Стефан Паунов и дясното крило Георги Киров. От „Марица” си дошъл Васил Вапцаров, а от „Парчевич” – Петър Бамбалов.
Ето така, приютявайки отново своите рожби, спортклубци изградили отбор, комуто се паднал дългът да встъпи в битките от новооснованата единна дивизия.
На приложената снимка (направена в двора на училище “Йоаким Груев”) са заснети единадесетте играчи, събрали се през пролетта на 1935г., за да отстояват червено-черно-белите цветове. Както се вижда, тези три цвята обагряли екипа, с който спортклубци се впуснали във футболната надпревара на пловдивската дивизия.
Първенство започнало на 17 март 1935г., а на старта “Спортклуб” отстъпил с 0:2 на “Св. Августин”. Седмица по-късно дошла втора загуба – с 1:3 от действащия градски първенец “Шипка”.
Третият кръг бил насрочен за 31 март, когато “Спортклуб” трябвало да се срещне “Ботев”. Завръзката на този сблъсък не можела да не бъде по-особена: от една страна, новият състав на “Спортклуб” давал на привържениците надежди за добро представяне; същевременно, в предстоящия двубой с червено-черно-белите цветове щели да излязат няколко бивши състезатели на противника – изправяйки се не само срещу своите доскорошни съотборници, но и срещу някои от своите приятели от квартала. От другата страна пък, при противника, ситуацията била същата – няколко спортклубци щели да играят срещу родния си тим и срещу някои от най-близките свои приятели.
Ето защо, закономерни били думите на “Утринна победа” – “този мач будеше голям интерес и въпреки лошото време беше привлекъл 200-300 души привърженици на двата тима.” Поради обилния снеговалеж обаче, след едва двадесетина минути игра реферът прекратил срещата по споразумение между двата тима.
След седмица – на 7 април, спортклубци отново вложили младежки плам в играта си, ала новата загуба била факт, 0:3 от “Парчевич”. “Спорт” описал загубата им като повече от достойна: “Тимът на Спортклуб се състои от млади и амбициозни играчи. … Въпреки, че победата на Парчевич се предвиждаше, форуардите на Спортклуб създадоха много критични положения на голкипъра на същия, който днес изпъкна като герой на мача.”
На следващата неделя била спечелена и първата точка – 2:2 с “Марица”, в един мач, белязан от характерните спортклубски перипетии: “В 10 мин. Спортклуб печели дузпа, бита много неудачно. В 15 мин. дясното крило на Спортклуб бие от 4 метра в свободната врата, топката отива вън; в 18 мин. център-фора на Марица пропуща същото положение.
Второто полувреме в 5 мин. лявото крило на Спортклуб бие силно и открива резултата. В 30 мин. Марица от меле изравнява, а 5 мин. по-късно дясното крило на същия покачва на 2:1, докато този случай се отдава и на Спортклуб, който изравнява.” (“Спорт”).
До края на април последвала още една загуба – 0:3 от “Левски”, “…въпреки отчаяната съпротива и в много случаи добре изнесени нападения на Спортклуб, който е вече доста трениран тим…” (“Спорт”). На 30 април червено-черно-белите извоювали първата си победа – 3:0 над “Генерал Колев”, в последния от “есенния” полусезон мач.
За да завърши напълно полусезонът, трябвало да се доиграят и 70-те минути от прекъснатия мач срещу “Ботев”. А съперникът силно се нуждаел от двете точки, защото те щели да му осигурят първото място за полусезона и това, заедно с всички останали натрупали се обстоятелства, правели мача твърде интересен. Всъщност, освен чисто емоционалната завръзка, избуявала и друга: спортклубци заявявали порасналото си самочувствие не само вдъхновявани от обещаващата младост на своите завърнали се играчи, но и съзнавайки честта да представляват застаналите зад тях граждани от най-многолюдния и обширен пловдивски район – самото сърце на града. Ето тази гордост и младежкият устрем допълнително зареждали с напрежение този и бездруго пропит от емоция двубой срещу „Ботев” – пък и какъв по-добър съперник за доказване можело да има от бившия държавен първенец, единият от постоянните претенденти за футболна хегемония в града.
Натрупали такива очаквания сред своите привърженици, двата отбора се изправили един срещу друг в 13-ия ден на месец май, 1935г. И… “Ботев” бързо повел с 1:0. “Спорт” разказал: “Наистина, тимът на Спортклуб излезе на терена с голяма амбиция, обаче, същият и малко позабрави, че ще се бори за отнемане първенството от противника си Ботев, ветеранът на Пловдив, който чрез днешната си победа се класира начело на таблицата за есенния полусезон. В първото полувреме съпротивата на Спортклуб е по-ефикасна, обаче това се отнася само до отбраната, а нападателната линия при толкова старание не можа поне за веднъж да достигне крайната си цел. Във второто полувреме форуардите на Ботев, верни на традицията си в края на мача да се справят набързо с противника си, бележат два последователни гола…”
Така, след приключване на “есенния” полусезон “Спортклуб” заел предпоследното, седмо място, с три спечелени точки и пасив от девет гола – изпреварвайки единствено “Ген. Колев”. В кратка характеристика, направена между двата полусезона, “Спорт” обрисувал спортклубския тим: “…притежава една свойствена жилавост, която е добре позната на останалите пловдивски тимове. В отбраната си този тим е значително много по-добре представен, отколкото във форуардната линия. Притежава голкипър и бекове, които с нищо не отстъпват на колегите си от другите тимове; голкипърът му е стар и опитен играч. Бековете му са въплощение на жива желязна стена пред вратата, център халфът е неуморим. От тук нататък постовете се заемат от по-слаби играчи, с по-малко техника и издръжливост. Трябва да се отбележи, че неопитността, която играчите му притежаваха, когато клубът им бе член на ІІ дивизия, постоянно започна да намалява и клубът е вече достойно представен в І дивизия.”
Пролетният полусезон започнал на 19 май 1935г., в който ден „Спортклуб” бил поканен за тържественото откриване на сезона в Борисовград. Там червено-черно-белите сразили с 5:2 местния „Борислав” и с обнадежденост зачакали първия си мач. Седмица по-късно обаче, те били принудени да отстъпят на „Марица” с 1:2 – „…топлото време и палещото слънце не дават на играчите да водят бързо играта. Марица бележи и втория гол и отнема почти всяка надежда на Спортклуб за победа. С желание да отбележат поне почетен гол, форвайтите на Спортклуб правят две усилени нападения, второто от които им донася дузпа, която преобръщат в гол.” (“Спорт”).
След още две загуби – от „Св. Августин” (1:2) и от „Парчевич” (1:3), в последния ден на месец юни за „Спортклуб” дошъл мачът, който се очертавал като мач на честта – срещу „Ботев”. Ала и този път младежкият плам и ентусиазмът за извоюване победа на честта се оказали недостатъчни, та да донесат щастлив завършек. Макар на почивката резултатът да бил равен, младоците допуснали обрат през второто полувреме и в крайна сметка били сломени с 1:3.
Всъщност – били победени, но едва ли и прекършени – нека чуем „Спорт”: „В тима на Спортклуб е настъпила голяма самоувереност в силите им, която наистина трая до края на първото полувреме, обаче, след това Ботев усили значително темпото, и владеейки топката в почти цялото второ полувреме, отбеляза само два гола, въпреки, че имаше възможност да увеличи числото им.”
Ето че макар и от началото на пролетния дял отборът да имал 4 загуби от 4 мача, то съвсем младите му играчи, на по 19-20 години, играели дръзко и вдъхновено, горейки в търсене на победата. Разбира се – и силно вярвали в своите възможности… Въпреки това, само три дни след загубата от „Ботев”, дошла петата поредна – този път от последния в класирането „Ген. Колев” (0:1). За съперника това била и първата победа изобщо в историята му, тъй като през януари бил създаден от обединението на няколко клуба в кв. „Мараша”.
И макар думите на „Спорт” донякъде да ласкаели („Спортклуб им добро нападение, но слаба отбрана”), то фактът бил налице – тимът останал на последното място, изпреварен именно от „Ген. Колев”.
Ето защо, мачът на 7 юли срещу миналогодишния първенец „Шипка” се оказал решаващ – а червено-черно-белите били на висотата на предизвикателството: те наложили своята воля и грабнали победата с 2:1. „Спорт” обаче допълнил: „Тимът на Шипка излиза с резервите си и губи трети пореден мач. С тази ценна победа Спортклуб минава от последно на предпоследно място, оставяйки зад себе си „Ген. Колев”.
Постигайки тъй важната победа, „Спортклуб” спокойно очаквал последната среща за сезона, още повече, че тя била насрочена за 14 юли – денят, в който клубът щял да чества своя патронен празник. Мачът бил предшестван от отслужване на панихида и молебен в църквата „Св. Неделя” (Старинния град), след което се устроила манифестация на клубните членове. От шест часа следобед пък „Спортклуб” организирал голямо градинско увеселение в градината на фабрика „Каменица” – намираща се в ІV-тия, спортклубския район.
Според хроникьорското каре на „Правда” увеселението щяло да включва „първокласен струнен оркестър, разнообразна спортна програма, танци и забави. Вход безплатен. Канят се всички махаленци, членове, съмишленици и спортисти.”
От публикуваното в “Правда” обявление на “Спортклуб” разбираме с каква сплотеност, дълбочина и дух били обагрени отношенията между членовете на клуба, неговите ръководители и всички „съмишленици или махаленци” – тоест всички привърженици. Преди увеселението обаче, нужно било да бъде надигран един от най-авторитетните клубове на Пловдив – „Левски”. Всъщност, специално за патронния празник на клуба бил поканен още по-авторитетен съперник – софийския „Спортклуб”, който именно през този сезон показвал удивителен прогрес. Ала мачът срещу “Левски” бил насрочен от ПОСО съобразно предварителната програма, поради което се осуетило гостуването на софийския едноименник. Както обаче ще видим, то било само отложено.
„Спорт” отделил специално внимание върху празника на клуба, който представлявал най-големия район на Пловдив: „Спортклуб отпразнува вчера много тържествено 10 години юбилей от основаването си. Вестник „Трибуна” излезе целият посветен на клуба. … Клубът юбиляр игра приятелски мач с Левски и загуби с 1:2, обаче бе преследван от лош шанс и пропусна най-малко пет гола. … Вечерта членовете на клуба устроиха приятелска среща в Каменица. Настоятелството на клуба си е задало за цел да даде по-голям напредък на своя клуб във всяко отношение.”
Както виждаме, не навършването, а навлизането в 10-та годишнина било официално чествано като юбилей от клуба – нещо, върху което обърнахме внимание при представяне на годишнината от първия изигран в Пловдив футболен мач.
В своята десета годишнина „Спортклуб” имал вече два сезона сред елита на пловдивския футбол – в които завършвал на последното и предпоследното място. На прага на третия си опит, с десетте години живот зад гърба и окрилен от настъпващото бъдеще на своите млади, изгарящи за играта футболисти, „Спортклуб” бил готов да посрещне всички предизвикателства, които само два месеца по-късно щели да се възправят на пътя му. Неговия път и този на множащите се негови привърженици.
Приложение
І. Човешки потенциал.
Според данните в “Спортен преглед” – официалния печатен орган на БНСФ, за 1934г. “Спортклуб” картотекирал 99 членове. Преди него в Пловдив (от общо 13 клуба) били: “Левски” (374 членове), “Шипка” (241), “Ботев” (195), “Парчевич” (192), “Марица” (184) и “Св. Августин” (136).
От същия източник научаваме, че за 1935г. “Спортклуб” картотекирал 100 членове (клубовете в града били вече 7).
Същевременно, налице са несъответствия в официалните данни. Според публикуваното в “Известия на БНСФ 1931-38г.”, то за 1935г. “Спортклуб” картотекирал 175 членове (125 възрастни и 50 юноши). С това се нареждал на четвърто място в града – след “Левски” (520 членове), “Парчевич” (263) и “Ботев” (240).
ІІ. Игрище.
Това продължавала да бъде голямата болка на “Спортклуб” – липсата на собствено игрище. По тази причина клубът водел изключително затруднен спортен живот, провеждайки тренировки на “Св. Августин”. Когато спортклубци получавали отказ да ползват колежанския терен, то арменските клубове ги приютявали на някое от двете си игрища, намиращи се северно от днешния пл. “Шахбазян”. В краен случай, нерядко за тренировки била използвана и някоя поляна на обширния ІV-ти район…
Било очевидно: по отношение на игрището “Спортклуб” се намирал в най-тежка ситуация сред пловдивските клубове. Впрочем, тази била и най-важната причина, щото мнозина от живеещите в ІV-ти район играчи, въпреки установените традиции, да се състезават за клубове от други райони на града.
През юли 1935г. дългогодишният спортен деятел, пом.-кмет на Пловдив Димитър Щиплиев споделил пред „Трибуна”: „Пловдивската община, първа в България, съгласно новия закон за физическото възпитание определи и отпусна местата за игрищата. Тук му е мястото да ви съобщя, че на „Спортклуб” се дава старото игрище „Кубрат” – къщи и бараки ще се вдигнат и в най-скоро време ще бъде предадено на клуба.”
Това общинско решение обаче така и не било осъществено спрямо „Спортклуб”. Вече седма година, считано от съдбоносната 1928г., клубът живеел с тегобата на тези условия.
ІІІ. Настоятелства.
“Спорт”, 10 януари 1934г.: “Новоизбраният управителен съвет на “Спортклуб”, член на І дивизия, се е конституирал така: Председател Иван Мандалиев, подпредседатели Христо Ковачев и Димитър Бакърджиев, секретар Кирил Николов, касиер Бойко Кръстев, домакин Борис Стефанов, завеждащ спорта Лулчо Тодоров, завеждащ юношите Атанас Жилков, съветници Вангел Батонов, Ат. Димчев и Иван К. Иванов. Контролна комисия К. Андонов, Г. Ангелов и Коста Мулев.”
Според “Известия на БНСФ” обаче, Контролната комисия била в състав Кечо Караянев, В. Костадинов и Стефан Генов.
“Утринна победа”, 28 юли 1934г.: “Общото годишно събрание на Спортклуб избра за управителен съвет капитан Иванов Иван, свещ. Нестор Мандулов, инженер майор Ботев, Кочо Андонов, Георги Амасуалев, Бойко Кръстев, Димитър Бакърджиев, Кирил Николов, Славчо Овчаров, Иван Мандалиев. Завеждащ спорта: Климент Гичев. Контролен съвет: Михаил Лазаров, Спиро Анастасов, Лулчо Тодоров. Този управителен съвет обещава да развие голяма спортна дейност в кв. Нова Махала (Царица Йоанна, Тепе-алтъ, Беймеджит).”
“Юг”, 20 декември 1934г.: “Избраното на 16 т.м. настоятелство на Пловдивския “Спортклуб” се конституира така: Председател: кап. Иван Иванов, подпредседатели: инж. Марин Ботев и Марин Петков, секретар: Атанас Жилков, касиер: Стефан Генов, домакин: Спиридон Анастасов, съветници: Славчо Овчаров, Тодор Николов и Аргир Николов, завеждащ спорта: Климент Гичев, медицински съветник: Д-р Семков, завеждащ юношите: Трифон Чакъров, контролна комисия: Кунчо Пеев, Михаил Аргиров и Иван Дрехаров.”
“Утринна победа”, 4 юни 1935г.: “На 2 т.м. в салона на християнското братство при храма “Св. Петка” се състоя годишното събрание на пловдивски “Спортклуб”. Избра се нова управа в следния състав: Председател: Александър Паунов. Подпредседател: Георги Войнов. Секретар: Марин Петков. Касиер: Стефан Генов. Домакин: Васил Костов. Съветници: Методи Грозев, Кирил Николов и Атанас Жилков. Контролен съвет: Кунчо Пеев, Гавраил Стрелешки, Гавраил Георгиев. Спортен съвет: завеждащ спорта: Милю Манолов; съветници: Климент Гичев, Кечо Караянев. Просветен комитет: А. Стойчев и Драгомир Бакев. Завеждащ детски групи: Тод. Харизанов. Медицински съветник: д-р Семков.
Събранието с акламации е обявило за почетен председател на клуба майор Ив. Иванов и за почетни членове дългогодишните членове и заслужили деятели на клуба: Михаил Тодоров, Михаил Лазаров, Спиро Анастасов и Ботю Кръстев.”
През 1934г. членове на “Спортклуб” се включили в управата на спортната област. За съветник бил избран Иван Мандалиев, а Иван Паунов (по професия “електрокондуктор” според “Юг”) оглавил комитета по специални спортове към ПОСО. През 1935г. член на управата на ПОСО бил и спортклубецът Георги Войнов (бивш състезател и деятел на “Кубрат”).
В началото на 1935г. Иван Паунов бил избран последователно за секретар на ПОСО и член на управата. Той изготвил специална програма за дейността на спортната област – нещо, което за първи се правело с такъв мащаб в Пловдив. Програмата (или части от нея) била публикувана в няколко вестника, бидейки придружена с положителни отзиви относно широкия й обхват и дълбочината на заплануваното. Нещо повече, официалното издание на БНСФ я препоръчало като модел за останалите спортни области в страната.
Трябва да кажем още, че Иван Паунов бил най-големият от тримата братя, свързали съдбата си със “Спортклуб”. Средният брат, Александър Паунов, бил избран за председател на клуба през 1935г., а най-малкият, Стефан Паунов, тогава още 19 годишен, бил една от големите футболни надежди.
Накрая, за да покажем размаха и далновидността на Иван Паунов, прилагаме създадената от него програма за развитие на спорта в Пловдив. Всъщност, нейните разнообразни насоки и заложена философия били същите, както и на клуба, от който самият Иван Паунов произлизал. Същият клуб, който по някак естествен, нему присъщ начин, първи в града давал живот на важни, широкообхватни, граждански по своя характер инициативи – “Пловдивски Спортклуб”
Програма за развитие на ПОСО през 1935г., дело на секретаря на областта Иван Паунов („Пловдивски Спортклуб”):
“1.Реорганизация в областта: а) административно: намаляване на клубовете съгласно решенията на Висшия Спортен Съвет; повече връзки между ПОСО и клубовете; пропаганда между обществото, младежта и военните. б) финансово: уеднаквяване операциите на клубните касиери. 2. Отношенията между клубовете: да се премахне този антагонизъм между отделните, който е бил голяма спънка в спортното дело. 3. Снабдяване с игрища и заграждане на игрищата. В най-скоро време ПОСО ще положи всички усилия, за да снабди с игрища клубовете. 4. Културно-просветна дейност: ПОСО ще създаде Университет на спорта. Чрез сказки, беседи и спортни курсове да се издигне моралния и културен уровен на спортиста. 5. Почивна станция: този дом да се построи, като се заинтересуват състоятелни граждани, организации и власти. 6. Медицинска станция: всяко 15 число да се прави медицински преглед на спортистите. 7. Детски игрища: да се създадат детски игрища, които ще бъдат второ училище за децата. 8. Създаване спортна палата. ПОСО ще заработи трескаво за изграждането на този тъй важен институт, който ще издигне спорта. 9. Селска дивизия: на всяка цена да се образуват селски клубове. 10. Залесяване на игрищата. С помощта на общинските власти, от игрищата да се направят същински паркове. 11. Създаване и осигуряване на градския тим. Да се създаде градски тим и да се осигурят играчите, което ще бъде от голяма важност. 12. Досиета на спортистите: за по-ефикасна контрола да се създадат досиета на спортистите, за да може всяка една проява да се следи. 13. Отношение с футболните комисари: чрез най-добри отношения с комисарите да се осъществяват добрите инициативи. 14. Учредяване ден на юношата-спортист: с максимални усилия в този ден да се манифестира спортната мощ. 15. Ден на обиколка на Пловдив: в подходящ ден ПОСО ще уреди обиколката на Пловдив с участие на всички спортисти. 16. Награди: за насърчение ще се раздадат награди на спортистите. 17. Значка: ПОСО ще създаде почетни дипломи и значки на всички заслужили деятели, спортисти и благодетели. 18. Хуманни прояви: всяка организация и личност ще бъде подкрепена в своята благородна цел от ПОСО. 19. Поле на дейност: да се привлекат в спорта свободната младеж, учащи, военни и полиция.” (“Спортен преглед”, февруари 1935г.).