От тук започва любовта: читалище „Иван Вазов”.

„На ул. „Митрополит Паисий”, на южните поли на Джамбазтепе, се намираше Вазовото читалище, огнището на българската просвета в Пловдив. В продължение на десетки години от прогнилото здание бяха хвърчали искриците на пробудата, бяха палени неугасими огньове в душите на редица поколения. Рухна и то. Не се намери никой, който да каже какво се унищожава.”

Никола Алваджиев, „Пловдивска хроника”.

 
Било тъкмо така, каквото обаятелният летописец на Пловдив разказва: години наред читалището „Иван Вазов” пробуждало духовете и крепяло българщината. Основано през 1904 г., в размаха на своите дела то сбирало театрален състав, смесен хор, струнен оркестър, народен университет, кинематограф, детска забавачница; и още – приютявайки събития от най-разнообразно естество (културни, обществени, спортни) или начинавайки родолюбиви дела. По първоначален почин именно на читалището, през 1920 г. се стигнало до грандиозното гостуване на Иван Вазов в Пловдив – отбелязало неговия двоен юбилей, 70-годишна възраст и 50 години творчество.
 
Началото на читалището било положено на 29 март 1904 г. – то станало второто поред, основавано в града. Подслонил го домът на Кръстьо Никланович (родом от Далмация, през 1876 г. работел на железопътна гара Белово – присъединявайки се, заедно с шестима свои сънародници, към Хвърковатата чета на Бенковски).
 
В историческата справка за читалището, съхраняваща се в „Държавен архив” – Пловдив, четем описание на къщата: „двуетажна сграда с два салона и помещения”.
И толкоз
В ущърб на значимостта, която читалището имало сред духовния кипеж на Пловдив, макар многобройните му инициативи и упоритостта да ги следва, ако и да било водещото, централно читалище за града – доскоро ние не знаехме къде точно се намирало или как изглеждал домът му.
 
„Рухна и то. Не се намери никой, който да каже какво се унищожава.”
 
По-тъжно: не се намерил никой, който да запечата на снимка поне спомен за красивия дом на читалище „Иван Вазов”. (Или дори – може би се намерил някой, но за евентуалното негово дело днес нищо не знаем…)
 
Знаем само това, че сградата била срутена през 1933 г. – едно, че силно пострадала от гнева на земетръса, попилял Пловдив през 1928 г.; но още, давайки път на новопланираната регулация – продължението на тогавашната улица „Митрополит Паисий” (днес „Д-р Георги Вълкович”).

Отиди на втора страница
Виж цялата галерия